Bulgaria
When something made sense and I found it
I’d pack it in a parcel
And send it round the world
(Like my granny’s bread roll did go round its small field,
Before she broke it into chunks).
And I’d wait for it to come back.
If I recognize it – that is it.
It might have grown up,
It might have become smaller, like an old man,
It might wish to be my fellow-traveler,
Or it might say as a bored lover:
Don’t look for me.
It doesn’t make sense.
Then I’d look around
And embrace the first person I could see in the street.
“Obviously, only you have made sense all my life”, I’d tell him.
And I’d frighten him.
He would not bear the responsibility, he would bend down
And drop me.
Translated to English by Zhivka Ivanova
Роза Боянова БЪЛГАРИЯ
Когато намеря смисъл,
ще го опаковам като колет
и ще го изпратя да обиколи света
(както питката на баба ми обикаляше нивицата си,
преди да я разчупи).
И ще чакам да се върне.
Ако го позная – той е.
Може да е пораснал,
може да се е смалил като старец,
може да поиска да ми бъде спътник,
или да каже като отегчен любовник:
Не ме търси повече.
Няма смисъл.
Тогава ще се озърна
и ще прегърна първия човек на улицата.
- Ти си бил – ще му кажа – смисъла на живота ми.
И ще го уплаша.
От товара на тази отговорност ще се превие.
И ще ме изпусне.
This Poem
To Vlado Kežman
This poem,
which we are writing together
with merlot on the tablecloth,
Omar Khayyam has written before us
onto the clay cups.
And this toast, for which I’m standing,
is a long tale, told
far to the East and far to the South,
and I hope it will never end.
If you lose the tender capacity for delight,
your tablecloth will be white, whole – the clay cup,
and Krum would be the name of a Khan who uprooted the veins.
But for me it is
a station, from which childhood leaves on a movie car,
and which I have been riding two centuries now
without growing up.
But for me it is
the name of a cellar, near which I have played
with fingers sticky from sweetness
and a bee in my hair.
But for me it is a godly elixir
the colour of poppies
and eternity.
That’s why –
this poem,
which we are writing together
with merlot on the tablecloth,
the waiter, too, will probably read
after us.
Translated to English by Anamaria Koeva
ТОВА СТИХОТВОРЕНИЕ
На Владо Кецман
Това стихотворение,
което пишем заедно
с мерло върху покривката
и преди нас Омар Хайям е писал
върху глинените чаши.
И този тост, за който съм изправена,
е дълга приказка, разказвана
далеч на Изток и далеч на Юг
и се надявам да не свърши никога.
Ако изгубиш нежната способност да се радваш,
покривката ти ще е бяла, цяла ще е глинената чаша
и Крум ще бъде името на хан, изкоренил лозята.
Ала за мен е
гара, от която тръгва детството с един киновагон
и вече втори век пътува, без да съм пораснала.
Ала за мен е
името на изба, край която съм играла
с пръсти, лепнещи от сладост
и с пчела в косите.
Ала за мен е еликсир божествен с цвят на макове
и вечност.
Затуй –
това стихотворение,
което пишем заедно
с мерло върху покривката,
навярно
и келнерът след нас ще прочете.
To Get Ready For Love
I had forgotten to some extent
Her garden full of fragrance-promises
The flower-sacrifices,
The voices
With silence rattling in the pauses
Which whet the thirst,
Dare to undress the passion,
Raise the arch of quenching,
Prolong
The cry of flesh
Before aura has touched it –
The kiss which lasts to the end of all kisses.
It’s hard to half-open the heavy door
When light, sad about its destiny
Pierces me.
Future descends
Following the baby feet of the present…
Like a desperate thief
Like the last of the gardeners,
I go round the hanging gardens of excited words
I sprinkle rain of calm sadness,
A breathless nightingale, I conduct
The green concert of all childhoods…
Somewhere there, in the end
Where there is no flesh and fragrance and flower
The garden is a stone one
And, written onto every stone
Is the name of someone’s love.
Translated To English By Zhivka Ivanova
ЗА ЛЮБОВТА ДА СЕ ПОДГОТВЯ
Бях позабравила
градината й с аромати-обещания,
цветята-жертви,
гласовете,
с гърмяща тишина във паузите,
които разпалват жаждата,
страстта събличат с дързост,
издигат арката на утоляването,
удължават
риданието на плътта,
преди да я докосне аура –
целувката, която до края на целувките остава.
Открехвам трудно тежката врата
и светлина, от участта си тъжна,
ме пронизва.
Бъдещето слиза
в стъпчиците бебешки на настоящето...
Като крадец отчаян,
като последен градинар,
висящите селения от думи вдъхновени обикалям,
разпръсквам дъжд от скръб успокоена,
без дъх останал славей, дирижирам
зеления концерт на всички детства...
Там някъде, накрая,
където няма плът, и аромат, и цвете,
градината е каменна
и върху всеки камък пише
името на нечия любов.
Confessions 